Споделете с приятели


Джак Ф. Матлок-младши за „Вашингтон поуст”  

Един следобед, през септември 1987 г., държавният секретар Джордж Шулц беше седнал на масата срещу съветския външен министър Едуард Шеварднадзе в една конферентна зала в Ню Йорк. И двамата бяха в града за срещата на Общото събрание на Организацията на обединените нации (ООН).

Както обичайно правеше в началото на такива срещи, Шулц подаде на Шеварднадзе списък с докладвани нарушения на човешките права в Съветския съюз. Предшественикът на Шеварднадзе, Андрей Громико, винаги получаваше такива списъци с неохота и ни смъмряше, че се намесваме във вътрешните работи на Съветския съюз.

Този път, обаче, Шеварднадзе погледна Шулц в очите и чрез преводача му каза: „Джордж, аз ще проверя това, и ако информацията ти е вярна, ще направя каквото мога, за да коригирам проблема. Но искам да знаеш едно нещо: не го правя, защото го искаш ти, а защото страната ми е нужно да го направи.”

Шулц отвърна: „Едуард, това е единствената причина, поради която и двамата трябва да направим нещо. Бъди уверен, че никога не бих поискал да направиш нещо, което вярвам, че не е в интерес на страната ти”.

Те станаха и си стиснаха ръцете. Докато ги гледах, с емоция и с удивление, изведнъж осъзнах, че Студената война е свършила. Работата ми като американски посланик в Москва щеше да стане много по-лесна за мен, отколкото е била за моите предшественици.

Спомних си този момент, тъй като разговорите между държавния секретар Джон Кери и първия дипломат на Русия през изминалата седмица не успяха да стигнат до решение на кризата в Украйна. Впечатляващо е, че езикът, който се използва публично сега е толкова по-остър в сравнение с езика, който използвахме ние тогава, независимо дали публично или в личен план. „Нещата ще станат застрашителни много бързо, ако бъде направен грешен избор", Кери обяви в сряда, 12 март, и заплаши със санкции.

Не вярвам, че сме свидетели на подновяване на Студената война. Напрежението между Русия и Запада се основава по-скоро на недоразумения, неточни представяния и позиране за пред вътрешната публика, отколкото на реален сблъсък на идеологии или национални интереси. И проблемите са много по-малко и много по-малко опасни от тези, които се налагаше да решаваме по време на Студената война.

Но неразбирането за това как приключи Студената война има дълбоко влияние върху руските и западните нагласи - и помага да се обясни това, което виждаме сега.

Всеобщото схващане, че Западът е причинил разпада на Съветския съюз и по този начин е спечелил Студената война е погрешно. Факт е, че Студената война приключи чрез преговори с ползи за двете страни.

На срещата на върха в Малта през декември 1989 г., Михаил Горбачов и президентът Джордж Буш потвърдиха, че идеологическата основа за войната вече я няма и заявиха че, двете страни вече не се считат за врагове. През следващите две години работихме в по-тясно сътрудничество със Съветския съюз, отколкото с някои от нашите съюзници. Заедно, ние спряхме надпреварата във въоръжаването, забранихме химически оръжия и постигнахме съгласие за драстично намаляване на ядрените оръжия. Аз също така бях свидетел и на падането на Желязната завеса, освобождаването на Източна Европа и доброволното отказване от комунистическата идеология от страна  на съветския лидер. Без надпреварата във въоръжаването, която съсипваше съветската икономика и затвърждаваше тоталитаризма, Горбачов имаше свободата да се съсредоточи върху вътрешните реформи.

Поради това, че разпадането на Съветския съюз се случи толкова скоро след това, хората често го бъркат с края на Студената война. Но те са отделни събития и едното не произтича от другото.

Освен това разпадането на СССР на 15 отделни страни не беше нещо, за което  Съединените щати са станали причина или са искали да се случи. Надявахме се, че Горбачов ще създаде нов съюз от бившите съветски републики, на доброволни начала, но без участието на трите балтийски държави. Буш беше ясен през август 1991 г., когато призова не-руските съветски републики да приемат договора за съюза, който Горбачов предлага и предупреди за опасността от „самоубийствен национализъм”. Руснаците, които съжаляваха за разпадането на Съветския съюз би следвало да помнят, че избраният за президент на Русия, Борис Елцин, беше този, който заговорничеше с украинските и беларуските си колеги за замяната на СССР с безвластната Общност на независимите държави.

Дори и след като СССР престана да съществува, Горбачов поддържаше твърдението, че „краят на Студената война е наша обща победа”. Но САЩ държаха непременно да третират Русия като победената страна, която е загубила Студената война.

„С Божията помощ Америка спечели Студената война”,  каза Буш по време на обръщението си към нацията през 1992. Тази реторика сама по себе си не би била особено вредна. Тя обаче беше подсилена от действия, предприети в рамките на управлението на следващите трима президенти на САЩ.

Президентът Бил Клинтън подкрепи бомбардировките на НАТО срещу Сърбия без одобрението на Съвета за сигурност на ООН, както и разширяването на НАТО да включи страните от бившия Варшавски договор. Тези ходове изглежда нарушиха разбирането, че Съединените щати няма да се възползват от Съветското отстъпление от Източна Европа. Ефектът върху доверието на руснаците към Съединените щати беше опустошителен. През 1991 г., резултатите от анкети за проучване на общественото мнение показват, че около 80 процента от руските граждани са имали положително схващане за Съединените щати; през 1999 г., почти същият процент са били с отрицателно мнение.

Владимир Путин бе избран за президент на Русия през 2000 г. и първоначално имаше прозападна ориентация. Когато терористи атакуваха Съединените щати на 11 септември 2001 г., Путин беше първият чуждестранен лидер, обадил се да предложи подкрепа. Той си сътрудничеше със Съединените щати, когато те нахлуха в Афганистан, и доброволно оттегли руските бази от Куба и от залива Кам Ран във Виетнам.

Какво получи Путин в замяна? Някои незначителни похвали от президента Джордж  Буш, който след това приложи дипломатическия еквивалент на бързи ритници в слабините: по-нататъшно разширяване на НАТО към Балтийските републики и Балканите, както и планове за американски бази там; оттегляне от Договора за противоракетна отбрана; инвазия в Ирак без одобрението на Съвета за сигурност на ООН; явно участие в „цветните революции" в Украйна , Грузия и Киргизстан; и след това, пробва да премине някои от най-твърдите граници, които всеки един руски лидер би искал да съществуват и да бъдат зачитани -  разговори за присъединяване на Грузия и Украйна към НАТО. Американците, наследници на Доктрината „Монро”, би трябвало да са разбрали, че Русия би била свръхчувствителна към чуждестранно доминирани военни съюзи, които се опитват да се приближат или застанат в близост до нейните граници.

Президентът Обама направи опит за „рестарт" на отношенията с Русия и постигна известен успех: новият договор СТАРТ за редуциране на стратегическите ядрени оръжия бе важно постижение. Имаше засилено сътрудничество по редица регионални въпроси. Но след това увлечението на Конгреса да се набърква в работите на други, при положение, че не може да се справи със собствените си дела, започна да взема своите жертви. Законът „Магнитски”, който предвиди санкции за Русия заради нарушаване на човешките права, все едно  нямаше такива с подобна тежест на други места, разгневи руските управници и потвърди приемания от широката общественост образ на САЩ на неумолим враг.

Тъжният факт е, че цикълът от пренебрежителни действия от страна на Съединените щати, на които Русия реагира преувеличено до такава степен вгорчиха взаимоотношенията, че този вид тиха дипломация, която някога беше използвана за поставяне на край на Студената война, беше невъзможна, когато кризата в Украйна стана предмет на търсене на решение на световно ниво. За това 43 процента от руснаците са готови да вярват, че зад кризата стоят западни действия и че Русия е под обсада.

Военната окупация на Путин на Крим изостри ситуацията. Ако това води до включването на Крим в Руската федерация, то може да доведе и до период на взаимни обвинения и икономически санкции, напомнящи на Студената война. В този сценарий, няма да има победители, а само губещи: и най-вече самата Украйна, която може да не оцелее в сегашната си форма, а също и Русия, която може да стане все по- изолирана. В Русия може да се увеличат терористичните действия от страна на анти-руски екстремисти по периферията й, както и да се засили съпротивлението от правителствата на съседни държави по отношение на членство в икономическия съюз, който Русия насърчава.

Междувременно Съединените щати и Европа ще загубят дотолкова, че една обидена и възмутена Русия ще създаде още по-големи затруднения при решаването на глобални и регионални въпроси като например иранската ядрена програма, Северна Корея и гражданска война в Сирия. Руската политика в тези области, не винаги е отговаряла на желанията на Съединените щати, но е била много по-полезна, отколкото много американци осъзнават. А поощряването на Русия да не сътрудничи не е в ничий интерес.

_________________________________

Текстът е публикуван във вестник „Вашингтон поуст” на 14 март 2014г.

Джак Ф. Матлок-младши, бивш американски посланик в СССР от 1987 до 1991 е автор на книгата „Рейгън и Горбачов: Как Студената война приключи ".