Луис Бунюел

Луис Бунюел

"Киното е прекрасен и опасен инструмент, ако се използва от един свободен дух" казва бащата на сюрреализма в киното. Животът на Луис Бунюел е постоянна борба за свобода и независимост.

Роден на 22 февруари 1900 година в Каланда, провинция Арагона, Испания в богато семейство с традиции, консерватизъм и религиозен морал. Получава възпитанието си в строг йезуитски колеж. Занимава се с музика и спорт и като юноша вярва непоклатимо в Бога. Религията е тази, която формира детството и възпитанието на Бунюел. Испанският католицизъм е най-тежкият и най-черният. Неслучайно възпитаникът на арагонските йезуити гневно се противопоставя на вкоренените от векове догми, църковни нроми, предразсъдъци, лицемерие и погрешни разбирания за пасивната доброта и активността на злото. Неговите нападки стигат толкова далеч, че лично папа Йоан ХІІІ се заема да го отлъчи от църквата.

Освен испанската действителност, култура, нрави и религия, Бунюел носи в себе си влиянието на епохата във всички страни, в които е живял - Франция, Мексико, но си остава самобитен испански творец. Познава се с големите писатели от края на ХІХ и началото на ХХ век - Ортега-и-Гасет, Унамуно. Негови приятели са Рафаел Алберти и Федерико Гарсия Лорка. Приятелството с Лорка е едно от най-ценните в живота на Бунюел. За кратко време такова значение имат и отношенията му със Салвадор Дали, които обаче се трансформират във взаимна антипатия и конфронтация. Въпреки,че киното е единственото оръжие, с което Бунюел си служи, за да изрази своите идеи, той предпочита да се движи сред писатели, художници и поети, отколкото в компанията на кинотворци. Обожава филмите на Чаплин, Бъстър Кийтън, Айзенщайн. Пез 20-те години на ХХ век Бунюел попада под влиянието на сюрреалистите. Негови приятели сред сюреалистите в Париж са поетите Пол Елюар и Луи Арагон, художниците Хуан Миро, Рене Маркрит и Пол Ернст. Луис Бунюел е баща и единствен представител на сюрреализма в киното, негово основополагащо сюрреалистично произведение е филмовият му дебют "Андалузкото куче"/1928/, създаден в сътрудничество със Салвадор Дали. Филмът скандализира със своите свободни асоциации, метафори и ефекти и се превръща в шокираща провокация за зрителите, излагайки на показ хаоса на подсъзнанието, нелогичен, неразбираем, но спонтанен и типичен за сюрреализма. И това е само началото, защото следващият филм на Бунюел "Златният век" /1930/, с много малко елементи на сюрреализъим, е отново толкова опасен за буржоазията, че цензурата го забраняза за срок от цели 50 години. Трилогията завършва с "Урдите"/"Земя без хляб",1932/ - изключителен документ на времето, в който без следа от сюрреализъм, Бунюел разкрива мизерията в една испанска област и критиците улавят предчувствието му за Гражданската война. Следва 15-годишен творчески застой за автора. Режисьорът емигира в САЩ, сътрудничи на Музея за модерно изкуство В Ню Йорк, но не се чувство уютно в страната на големите възможнисти - Бунюел и Холивуд взаимно не си допадат.

Мексико е втората родина на Бунюел след войната, където остава да живее до края на живота си. Тук той отново започва да снима: нискобюджетни филми за рекордни снимачни срокове - без дубли с готова монтажна схема, защото всичко предварително съществува в главата му.

След 20-годишно отсъствие от родината, 60-годишният Бунюел е допуснат отново в Испания, където по това време е познат само по име,легенда, мит. Докато светът гледа филмите и оценява постиженията му, в Испания цензурата разрешава прожекцията само на едни негов филм и то не в оригинален вид - "Робинзон Крузо"/1952/. През 60-те режимът на Франко допуска Луис Бунюел да премине родните граници, но след появата на "Виридиана", цензурата отново се произнася отрицателно, независимо, че филмът печели "Златната плама на Фестивала в Кан. Тази творба се явява като обобщение на тврочеството му и събирателна за испанската действителност от ХХ век. Със суров реализъм и ирония режисьорът не оставя нищо свято за буржоазията. Скандалът е неизбежен. 70-те години са най- активният му период - излизат "Ангелът-унищожител", "Дневникът на една камериерка", "Тристана" и др. Последните му филми - "Дискретният чар на буржоазията"/1972/, "Призракът на свободата"/1974/ и "Този неясен обект на желанието" /1977/ са реализирани като френски продукции и носят типичния за автора сарказъм и ирония към буржоазията в рамките на абсурдната комедия. Навлизайки в своите 80 години Бунюел разказва за себе си в своята "лебедова песен" - разговори-изповеди, събрани от постоянния му сътрудник - сценариста Жан-Клод Кариер в книгата "Последен дъх".

Издъхва на 29 юли 1983 в Мексико сити.

Автор: Златна Романова