РЕКЛАМА

Панорама | Израелският писател Давид Гросман: Докато имаш въображение, имаш и надежда | Части от предаването - 6

Теория и практика на рушвета 01:00:11

БНТ 1 | 20.10.2017 | Панорама

Теория и практика на рушвета

Теория и практика на рушвета
Теория и практика на корупцията 00:07:13

БНТ 1 | 20.10.2017 | Панорама

Теория и практика на корупцията

Теория и практика на корупцията
Израелският писател Давид Гросман: Докато имаш въображение, имаш и надежда 00:11:12

БНТ 1 | 20.10.2017 | Панорама

Израелският писател Давид Гросман: Докато имаш въображение, имаш и надежда

Израелският писател Давид Гросман: Докато имаш въображение, имаш и надежда
БСП и скандалите. Депутатът Георги Свиленски​ 00:12:25

БНТ 1 | 20.10.2017 | Панорама

БСП и скандалите. Депутатът Георги Свиленски​

БСП и скандалите. Депутатът Георги Свиленски​
Цецка Цачева: Нужно е да лекуваме обществото и държавата от корупцията 00:10:39

БНТ 1 | 20.10.2017 | Панорама

Цецка Цачева: Нужно е да лекуваме обществото и държавата от корупцията

Цецка Цачева: Нужно е да лекуваме обществото и държавата от корупцията
Човекът срещу системата. Два отговора на един въпрос 00:14:23

БНТ 1 | 20.10.2017 | Панорама

Човекът срещу системата. Два отговора на един въпрос

Човекът срещу системата. Два отговора на един въпрос

Той бил журналист. Най-известният водещ на най-добрия сутрешен блок в израелското радио. Но един ден не си замълчал, уволнили го и станал писател. Един от най-добрите в Израел.

Аз бях човекът, който стряскаше хората рано сутрин: „Събудете се, израелци! И чуйте какви чудни смразяващи новини сме Ви приготвили днес!“ Помня 15 ноември 88-ма. В Алжир палестинците за първи път приеха решението за две държави, де-факто признаха Израел. Мислех, че това трябва да бъде първа новина в емисията. Но началниците: „Твърдо не”. Казах да си търсят друг да им чете новините тази сутрин. И си тръгнах. А на другата сутрин жена ми отваря вестника и гледа: на първа страница пише, че съм уволнен. Даже не ме предупредиха. Но в крайна сметка ми направиха добро. Така станах писател. И това ми харесва доста повече.

А писателят, какво? Да обясни света ли трябва, или да го спаси?

Не храня илюзии, че мога да спася света. Писателят трябва да разбере света – и себе си. И да намери думи за нещата, за които няма думи. Които са ефимерни, деликатни или сложни.

А Вие намерихте ли думи за нещата, за които няма думи?

Да, така мисля. В закостенелия свят можеш да си прецизен. Защото реалността често се описва със закостенели думи, на ръба на клишето, особено по телевизията. Моля, не го приемай лично, но идеята на масмедиите е коварна. Уж масовите медии са медии, настроени за масите. Но не! Те превръщат човешките същества в маса, даже в тълпа – със своята сантименталност, самодоволство и кич. Да открои индивида от масата – това е приносът на литературата. Тя описва големите събития, войната, но само през отделния индивид. И така отново ни прави личности - в свят, който се мъчи да ни превърне в маса.

Войната. За нея е романът „Червената нишка”. Майка изпраща сина си в армията, убедена, че ще го загуби. Точно преди да завърши книгата, писателят губи собствения си син. Ури, най-малкото от трите му деца, загива като танков командир в Ливан.

Това промени ли Вашата гледна точка към войната?

След като загубихме сина ни Ури във войната с Ливан преди 11 години, чувствата ми се промениха, но мнението - не. Продължавам да смятам, че да живееш цял живот във война е разрушително. Банално звучи, но ние така сме потънали в това, че е важно да си го напомняме. Цял живот сред насилие и омраза! Това те прави тесногръд, безчувствен, прави те жертва. Прави те фаталист и апатичен. И най-лошото, отнема ти вътрешната свобода. Докато в мира можеш да бъдеш открит. Не винаги, но може! Да заговориш непознат с любопитство, не с подозрение. Да обогатяваш околните, а те - теб. Днес е още по-належащо да постигнем мир със съседите.

Да, но има ли друг начин да се спре терорът, освен с война?

Не съм пацифист. Ако някой заплашва мен или моята страна, трябва да се защитя. Самият аз бях войник. Четири години служих. Участвах в две войни. На Израел му е нужна много силна армия. Другояче не може в Близкия изток. Той така и не прие Израел. Но само армията не е решение. Трябва ни и мир със съседите.

Светът награди неговия роман „Един кон влязъл в бар”. Комикът Довале разказва вицове – и историята на собствената си болка.

Довале е смесица от два вида хумор – израелски и еврейски. Те са различни. Израелският е по-агресивен, пряк, понякога даже вулгарен. Еврейският хумор е по-иносказателен, себеироничен. Като цяло, чувството за хумор е прекрасен начин да оцелееш в бедствие. Запазваш някаква свобода, мъничко балонче, което не позволява на ситуацията да те обладае. Ситуацията ти дава фамилното име – да, ти си жертва на това или онова. Но собственото си име можеш да създадеш сам, чрез хумора.

Дали заради хумора и разказването на истории тъкмо източноевропейските евреи създадоха Холивуд?

Интересна е тази теория. На нас, евреите, разказването на истории ни се удава. Това идва от културното ни наследство - от Библията, книгата на книгите.

Най-големият бестселър!

Ненадминат! И с право. Защото Библията е океан. Аз съм светски човек, евреин-атеист. Само че непрекъснато чета Библията. В юдаизма има традиция, наречена „хаврута“, идва от думата хавер, „приятел“. Събират се по двама и четат Библията или Талмуда „под лупа“, както евреите са чели открай време. Откриваш нови нюанси във всяка фраза; разбираш толкова неща. В нашата хаврута сме трима – двама мъже и една жена. 27 години вече четем Библията заедно, всяка седмица за по няколко часа. Невероятно е.

Като четете Библията разбрахте ли по-добре войната?

Всъщност войната не е чак толкова трудна за разбиране. Може би по-трудно е даразбереш мира.

Наистина ли?

Да. Може би войната е по-разбираема. Ужасна мисъл, нали? Толкова ни е под ръка войната; изкусително близо понякога. Докато ето, аз никога не съм видял мир. И разбирам, че в негово име трябва да преодолееш някои свои инстинкти; дори поуките, които си извлякъл от историята. Например, способността за оцеляване. Ние, евреите, сме се борили да оцеляваме, за да живеем. А сега живеем, за да оцеляваме. Сякаш не вярваме, че ни чака необозримо бъдеще; не си представяме простичък, тих сигурен живот. Живеем, за да оцелеем от една катастрофа до друга. Доста тъжна е тази нагласа.

“Докато хвърляме сянка върху други народи, и ние ще бъдем засенчени”, казва Гросман. Но допълва: “А Израел е толкова невероятен. Той трябва да бъде нашият дом; дом без мир обаче няма”.

Между нас и палестинците има конфликт на разказите. В тях историята е замръзнала, твърда като лед. А сблъскат ли се два разказа за едно и също, диалог няма. Има насилие и омраза. Затова трябва да „разтрием“ вкочанените разкази. Да ги превърнем в човешки истории: за страдащи, унижени, зажаднели за нормалност хора. Но, знаеш ли, Бойко, питаш ме за големите неща. Аз обаче пиша история за едно човешко същество. Героят ми Довале е наранен. Животът му е дамгосан от биографията на родителите му… Сигурен съм, че и ти познаваш брутално белязани хора, под натиска на родители, учители, или пък на духа на времето. Избират живот, който не е техен: неподходяща професия, или грешен пол. Да живееш цял живот със сбъркан пол! Да не смееш да признаеш, че това не си ти! Или в грешния брак. Не тук в България, разбира се. В България хората са съвършени, говоря за Йерусалим… И още, описвам чувството за вина. Понякога се ласкаем с него, не мислиш ли? Все едно хвърляме камък в кладенец. Така избягваме да признаем по-дълбоки и болезнени чувства. Ако обаче сложим вината настрана, ще извадим от себе си други емоции.

“Когато не правя това, което смятам за правилно, се чувствам омърсен”, казва писателят. Трябва да търсим истинската свобода.

Бюрократичната машина те кара да бъдеш съучастник на системата. Във всичките ми книги има герой, който е изправен пред произвол, но го заобикаля. Било то произвол на системата - или произвол на тялото над душата. Творчеството и въображението са добри начини да се справиш с произвола. Докато имаш въображение, имаш и надежда.

Но накрая победата на индивида срещу произвола не е сигурна, нали?

Никога не е сигурна. Никога. А произволът е много коварно нещо. И силно. И сякаш допада на мнозина. Затова го има, за жалост… Но писателят Джон Кутсѝ каза веднъж:„Разказваме истории, за да не ни убива животът“. Може това му е помогнало да оцелее в жестоката реалност на Южна Африка, както аз – в Близкия изток. Но не трябва да си от там, за да усетиш тежестта на битието. Чрез историите разгадаваш реалността и отваряш в нея място за себе си.

Израелският писател Давид Гросман: Докато имаш въображение, имаш и надежда
"Панорама" | "Теория и практика на рушвета" - 20.10.2017

РЕКЛАМА